Онзи момент, в който койотът пада от скала

Самостоятелна изложба на Викенти Комитски

17.08 -15.10.2022 г. 
 

IMG_7926.jpg

Времето на Койота реферира към онзи момент в анимационните филми, в който героят преминава ръба на пропаст, но започва да пада едва когато осъзнае, че се намира във въздуха.

"Онзи момент, в който койотът пада от скала" на Викенти Комитски ни пренася в пейзаж след края на времето, в който природа и артефакти на индустрията търпят непрекъсната метаморфоза. Серята от скулптури и асамблажи е изградена от природни елементи, намерени материали и скрап.

Изложбата чертае няколко основни оси на конфликт - природа, култура и антиприрода, първично и производно, естествено и създадено от човека. Залогът на последното е собственото ни изчезване, но и паниката от загубата на изначалната ни "надареност" със смисъл.

В основата на наратива е желанието на човека да надмогне и подчини природата, да превземе нейните демиургски функции и да я замести окончателно в ролята и на божество (мъртвото, знаем, божество). В стремежа си към растеж, той изхвърля всичко ненужно и вече непотребно.

Изтласкана от своя хабитат, природата се е превърнала в дух. Носи се във въздуха и търси тяло, което да насели, намира го в металните конструкции, отломките на механиката. Те от своя страна, прекарали столетия в това да я уподобяват, рано или късно стават нея, или поне версии на нея. Всъщност, именно в етапа на тяхната разруха, предметите, които конвенционално възприемаме като относително неефимерни, се доближават до органичната материя, чието основно свойство е тленност, линеарно движение на битие-към-смърт.

Визуалният език на произведенията е амалгама от две архитектурни полета: това на природата и това на човешката визия за функционалност (която често използва природните структури за модел на своите собствени), сливайки се в една обща тъкан, система от органи. Обектите на природата - кости, рога, реликви на моментума, в който са служели на живота, се озовават на една плоскост с отломки на машини и предмети за конструиране на ежедневието.

Творбите на Викенти Комитски оформят нова затворена градина, такава, в която няма нищо живо. Неживата материя обаче не преминава към етап на разлагане и разпад (защото това, което никога не е било живо, няма как да бъде мъртво). Обратното, тя търпи необуздани трансформации към своето собствено пресъздаване и обновление, ставане на друга, сякаш преодолявайки изначалната обреченост на творението, понасящо силите на външната среда.

Градината няма нужда от почва, организмите и притежават собствени синтетични корени и артерии. Под слънцето на новото време, обитателите и невротично отразяват неговата светлина, зениците се свиват болезнено, подсещайки ни, че нещо не е наред, че това слънце е друго.

Тази градина на природа и индустрия е такава, от която човекът няма да бъде изгонен, но е и обречен да живее във.